„Този въпрос, който за съжаление в последните години регулярно се връща и в общественото, и в медийното пространство, защото се сблъскваме с прояви на агресия по всякакви поводи, така наречените локали, начина, по който се държим един с друг на улицата шофирайки, начина, по който отстояваме различни каузи, държим се с лекарите си и т.н., мисля, че се свежда до обща група въпроси, свързани с агресията, но агресията е проява на нещо, което се случва в начина, по който нашият ум и нашият психичен апарат и нашето сърце в съвременното общество в България функционират. Защото подобни много мощни движения, много мощни изяви на първични реакции, ние постоянно срещаме, сякаш ги възприемаме като случайни, като нещо, което не сме очаквали да се случи и след това забравяме и сме много изненадани следващия път, когато например има проява на агресия в дома, спрямо членове на семейството, мъже, жени, деца, спрямо лекари и т.н. Въпросите дали общуваме по цивилизован начин, дали полагаме цивилизована грижа за онези членове на обществото, които изискват такава – това са децата, подрастващите, младежите, боледуващите хора, не са отделни. Миналата седмица отново активно се коментираше да бъде ли ограничен достъпът до дигитални устройства, мобилни устройства в училище до определена възраст, нещо, което се случва в Европа, също не е отделен въпрос. Всичко това ни връща до този така наречен профил на един човек, който по подобен начин се справя с живота си, с липсите в него и търси адекватна грижа. Защото това е противообществена застрашаваща проява, която показва липси, на които не е било отговорено много по-рано – от рестрикции, от правила, от грижа, от внимание от някой да бъде насреща, да чуе, да възпитава, от силата да отказва, някой да успее да партнира, да бъде авторитет и това тръгва от родителстването ни, минава през обществените системи за помощ. Аз работя в системата на болничната помощ и с болници от около 20 години, когато се опитате да въведете система за ранна диагностика на отношенията майка-бебе, независимо дали става дума за задръжка в развитието, за прояви в аутистичен спектър, за онези неща, които по-късно ще видим като агресия и отчуждение в децата, обикновено се натъкваме на това – нямаме система,която да работи, нямаме начини за финансиране, сега до това ли ни е, имаме много по-важни проблеми? И по-късно виждате, как тези проблеми са много важни, те са съществени, те нараняват способността ни да функционираме като цивилизовано общество.“ Това коментира пред bTV Radio клиничният психолог д-р Велислава Донкина, във връзка със случая в столичен мол, при който младеж прободе с нож 15-годишно момче, което почина.
„Не става дума за просто имитиране на поведение, става дума за едно системно отсъствие на добро родителстване, което не бива да бъде приемано като обвинение към родителите на тези деца, защото ние сме такива родители, каквито родители сме имали, освен ако не положим много усилия, много грижа, много мисъл и работа със себе си да си позволим да бъдем различни. Ние трансгенерационно прехвърляме нашите травми върху нашите деца, те идват от нашите родители, които са ги наследили от нашите баби и дядовци и т.н. И всичко това трябва да бъде разглеждано в контекста на едно общество, което много се променя, ходът на тази промяна е твърде травматичен, защото е много бърз за човешкия ум, за да имаме време да се адаптираме и да изградим нови нормални начини да бъдем себе си. Ние сме затиснати в едно непрекъснато тичане, дигитализиране, информация, и много объркани са родителите на тези деца. За да се държи човек по този начин, първо той много отдавна е много самотен и няма на кого да се опре, както да говори с някого за своите нужди и страхове, така и да има един старомоден родител, който да не се страхува да въвежда граници и да отказва. Защото съвременните родители имат това затруднение, чувствайки се неуверени по свои причини, да разрешават твърде много, да се опитват да подкупват децата си, давайки им каквото искат – коли, различни устройства, апартаменти и т.н., без всъщност един човек да му бъде позволено да съзрее, да извърви пътя си до там, че да може да го ползва. И понеже това да имаш не маха липсата на опора, на общуване и на някой, който да ти помага да порастваш, с изненада откриваме, че деца, които се държат по подобен начин не са само идващи от малцинствени групи и от семейства, които са с ограничени възможности. Трудността ни да бъдем хора е един много по-широк феномен! Виждате, че възрастните хора се настаняват в заведения, в които имат ужасни условия, младите хора се избиват по моловете, където прекарват изключително много време, неясно защо там, дали там е най-подходящото място за един порастващ човек. Един човек, за да агресира, обикновено върху него е било осъществявано насилие или агресия под една или друга форма.“, каза още Велислава Донкина.
Целия разговор с д-р Велислава Донкина за агресията сред младежите можете да чуете на следващия звуков файл.
