Не по правилата на индустрията, а по своя начин на експериментиране за добиване на опитност. 18-годишен, Антон Котас даде живот на новата си песен – шеста в професионална кариера от две години – и едва след като половин месец тя звуча от стрийминг платформите, засне видео към нея. Този подход не е стандартният в днешните времена, когато музика, текст и образ вървят заедно и създават общо усещане. Но в това триединство песента става разбираема през повърхността на бързия поглед, а не чрез внимателното вглеждане. Тук видеото има друга функция. Както се изрази Антон Котас в интервю по bTV Radio, чрез него песента наистина оживява: „Изведнъж изгря като заревото над вулкан.“
Видеото след седмица ще е в социалните мрежи, но вече имаме идея за него от публикувани в социалните мрежи мигове зад кадър. Темата е танцът, каквато е и темата на песента – за танца на чувствата във взаимността на двама души, сигурни в себе си и в стремежа си един към друг. По-късно с вълнение Антон Котас ще разкаже за 15-те часа на снимки с балет New Ex, по време на които песента непрекъснато звучи и вече всички я знаят наизуст. Това добавя още енергия към нея: „Наистина полетя. И нямам търпение да видя колко още нагоре ще се издигне, след като излезе самият клип.“
Този подход награжда преживяването на аудиторията. Чувайки я, можем да я свържем със своите усещания, без да сме предубедени от визия или разгърнат във видео сюжет. А когато клипът е факт, ще можем отново да проверим песента през емоциите си с добавянето към нея и да намерим още перспективи към темата, която поставя. Чрез необичайното Антон Котас натрупва опитност: „От времето като малък изпълнител често смесвам различни билки, различни цветове, и създавам всеки път нещо ново. Това е част от един огромен експеримент – различни подходи към създаването и разпространяването на музиката, към рекламата дори. Това са моите първи стъпки в музикалния бизнес. Експерименти, чрез които откривам себе си и разбирам повече за света около себе си.“
Антон Котас долавя механизмите, по които работи Вселената и им дава точния образ с музика и текст, веднъж досега – и с видео. „Кажи ми ДА! Да! Да! Да! Да!“ Това не е просто настояване или неовладяна страст. Такова усещане се създава в началото, защото така сме свикнали да разсъждаваме. Но Антон Котас има изненада за нас. В песента разбираме, че връзката е осмислена: тя преминава и през разбирането на самия себе си, себеосъзнаването в личната необикновеност и през осъзнаването на мотивите. Редуват се усамотяване и споделяне, освобождава се контролът, създава се хармония. „Кажи ми ДА!“ е изпълнена с обоснована убеденост.
Песента е подаване на предизвикателство – от лирическия герой към партньора, от Антон Котас към слушателите, от приятелите му към него. Впечатлен съм от начина, по който като вокалист ангажира. Всяка песен от шестте си публикувани като сингли досега досега е изпял по различен начин спрямо сериозната тема, която поставя на обсъждане. На въпроса ми кой е неговият учител, отговаря с лекотата на нещо толкова естествено: „Никой. Сам.“ Питам го как успява да постигне този изумителен резултат. „Сядам на пианото, засвирвам и то се получава.“ – отново супер просто и логично е всичко. „Вие свирите и на пиано?“ – продължавам с въпросите. „Да, научих се от клипчета в интернет. Не съм особен пианист, но мога да свиря.“ – музиката е в Антон Котас. По-нататък подробно говорим за това, когато той се самопредизвиква да обясни как възниква музиката. Животът непрестанно ни изправя пред трудности, поставяйки ни задачата да им намерим разрешения. Излязла през есента, „Кажи ми ДА“ е самото лято с латино ритъм и слънчеви лъчи. Тя е зачената именно в този сезон, когато Антон е с приятели от различни държави, а те го подкачат, че винаги, когато засвири на пианото, отгоре излиза тъгата. „Не съм нещастен, просто харесвам красотата на тъгата.“ – пояснява той. Те го предизвикват да напише танцов поп хит. Ангел Дюлгеров, с когото работи по оформлението на композициите си, не е изненадан, че и този път песента ще звучи различно от всичко, което Антон е правил досега. Мастерирането прави колегата ни от Jazz FM Младен Димитров – DJ Mr. Moon.
„Тази песен е позитивизъм отвсякъде, но имам чувство, че понякога човек трябва да бъде и реалист. По-предишната си песен „Кафе „Виена“, която спечели най-високия слушателски вот в класацията на БНР, я бях написал като зов, като предупреждение за света заради войните.“ – той използва като метафора кафенето, в което има „хиляди истории, много поръчки, кафета, много смях, много тъга“. „И в един момент кафенето рухва.“ После преминава през „Ще стигна ли до Рая?“. „Лирическият герой е изгубен, но търси пътища – ето, отново има позитивизъм. А и „пак ще имам сила в своите крила.“ Те му трябват, за да полети към рая. Той се пита ще стигне ли до ново, съвършено място на вътрешен покой. Не говорим за смърт...“ – бърза да уточни Антон, знаейки, че именно тази асоциация ще направим. Тя е толкова натрапена. „Говорим за вътрешния покой на човека. И в припева пее „но пак ще имам сила в своите крила“, независимо какво става сега. „Сега са безсилни, но те ще ме вдигнат.“ – Антон Котас винаги ни води към решението на иначе отчайващо невъзможното. „Аз вярвам, че този позитивизъм всеки трябва да го притежава. Много е важно младите да сме с позитивен поглед върху света, естествено, без да губим баланса. Винаги трябва да има граница, винаги трябва да има реализъм във всичко, което правим. Но позитивизмът е едно от най-прекрасните качества на човека, защото когато той вярва, че може да направи нещо, чисто психологически, не вижда друга възможност освен победата. И затова: „Кажи ми, ДА.“ – толкова е логично изведено всичко, което Антон Котас прави в музиката.
Той е избран от нея още като дете. Родителите му дори не харесват, че той разказва тази простичка история, като може да говори за по-важни неща. Антон обаче си я обича. „На прощъпулника едва съм можел да направя няколко крачки… Но отивам при сложената най-далеч хармоника, подминавайки калкулатора и другите предмети, които насочват към сериозни професии.“ Музиката му дава възможността сега да живее живота с каквото обича най-много в него: „Че мога да споделям. Няма по-хубаво от свободата да можеш да споделяш твоето нещо, то да стига до хората, те да го чуват и да ти връщат обратно отзвук.“
На 9 години е запленен от Фреди Меркюри, дори успява да убеди майка си да му нарисува мустаци. Облича потник и е на „Уембли“. Минава през Франк Синатра, Елвис, дори с костюма, имитира го перфектно. Следва Майкъл Джексън. „Големите образи. Аз винаги съм утвърждавал, че един израстващ изпълнител има нужда от своите идоли.“ На крехката си възраст е стигнал до извода, който правят големите артисти много напред във времето – в изкуството не се създава нищо изцяло ново. „Човек никога не е тотално сам. Той има нужда от вдъхновение от нещо друго. Елвис е взел много от афроамериканските ритми по онова време, когато е живял в голяма бедност с майка си. Госпъла и блуса той поднася в нова форма.“ – съвършено запознат е с историята на музиката Антон Котас. „Великите взимат нещо съществуващо и го превръщат в свое.“ Това е и неговият път – да взема от големите, от грешките да се учи и да оформя собствен образ по свой вкус и в собствено звучене.
Всички артисти, които споменава, са ярки личности с усет за нуждите на публиката. Той е развивал способността си да наблюдава хората. Вижда как музиката преминава през тях като енергийна вълна. „Човек, за да дава онова, което публиката иска, трябва да може да анализира. И това, разбира се, никога не може да направи сам. Винаги има нужда от подкрепа, от различни очи от различни посоки, които да го съветват и постоянно да го бутат напред. Защото понякога, като нищо, човек може да се самозабрави, да си помисли, че знае най-добре какво иска публиката.“ – отново проявява реализъм Антон Котас. Той цитира наученото в училище от живота на Стив Джобс, че човек не знае какво иска, докато не му го предложиш. „В музиката е донякъде същото. Гледаш хората от какво имат нужда като усещане. При някои е материалното. Но при музиката е това усещане, което хората таят. Те имат нужда от нещо. И ти, ако си осъзнато добър, можеш да вникваш и да създаваш онова, което виждаш, че душите им искат. Това е една от най-големите магии и подаръци на това да създаваш музика.“
Питам го за следващото вдъхновение за нова песен, как си представя пътя напред. „Прекрасен въпрос задавате, но отговорът ми все още лети някъде из космоса и чакам да дойде при мен. Разбира се, трябва и да го търсиш, иначе няма как. Винаги имам много идеи, но чакам първо да узреят в мен. Тогава те намират своята пролука.“ И сам задава въпроса дали ти създаваш песните или те се създават спрямо теб. „Ти не си създателят, а междинна станция, през която космическата енергия на музиката минава през теб.“ Не знае от каква посока и в какъв вид ще дойде следващата песен, представил ясно в разговора досега градацията от песимизъм през надежда до оптимизъм в жанровете рок, соул и денс поп. „Но аз нямам търпение да дойде при мен, за да мога да се позабавлявам с нея.“
Интервю на Светослав Николов:
