Животът й е свързан с музиката от детските й години, а талантът й я отвежда и в Музикалната академия "Професор Панчо Владигеров". Сега Моника Методиева преподава пеене, част е от трупата на театър-лаборатория „Алма Алтер“ към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а преди дни се дипломира в специалността „Авторски театър“ със спектакъла „Парижката Света Богородица“.

„В училище имаше различни трупи, които се сформираха и на мен ми стана интересно да се занимавам с театър. Но преломният момент беше, когато мисля, че бях в 12 клас, имаше социален проект, организиран от Театър лаборатория „Алма Алтер“. Казваше се „24-часов социален експеримент без граници“. Той беше между зрящи и незрящи, и 24 часа ние бяхме заедно в пространството на театъра, но преди това имахме няколко подготвителни срещи, в които се опознавахме едни други и така. И тогава всъщност аз изпях „Time to Say Goodbye“ с един от актьорите на театъра в едно представление, и след това режисьорът Николай Георгиев, който вече за съжаление не е сред нас, ме покани да се присъединя към трупата и аз се съгласих. И всъщност така започнах професионално да се занимавам с театър. Това е от 2017 г. досега, значи почти десет години вече“, разказа Моника Методиева пред bTV Radio как открива любовта към театъра.

„Предизвикателството е първо да си опознаеш пространството, където ще играеш. Ако е в театъра няма проблем, защото там вече го знам много добре, но ако е друго пространство, както в случая се случи с „Парижката Света Богородица“, трябваше да се адаптира новото пространство, защото ми беше непознато. И по този повод Петя Йосифова-Хънкинс, която е режисьор на спектакъла, направи едни маркери в самото пространство, чрез които аз да се ориентирам къде се намирам през цялото време на спектакъла, да мога свободно да комуникирам с публиката и така нататък. Така че едно от предизвикателствата е, когато играем в ново пространство, да може да се адаптира така, че да сме пълноценни в нашата игра и комуникация с публиката, защото това е много важно. Другото е, когато играеш с други актьори, трябва да има доверие между вас, защото иначе няма как да си сигурен, че си на правилното място. Когато си в ново пространство още повече. Но тук в случая в „Парижката Света Богородица“  предизвикателството беше, че аз за първи път играх сама един час. Това беше моноспектакъл, аз досега съм играла само с трупата, никога сама и съответно аз трябваше много добре да опозная пространството, за да знам къде съм във всеки един момент от представлението. И благодарение на Петя Йосифова-Хънкинс това се случи и беше възможно. Така че - благодаря за целия труд, който тя положи за спектакъла, за мен и въобще за цялата работа, която свършихме. Също и на Георги Арсов, който през цялото време беше неотлъчно до мен и ми даваше съвети за актьорската игра, за песните и за всичко в спектакъла. Така че - благодаря и на двамата“, каза Моника за дипломния си спектакъл.

„Аз преживявам спектакъла всеки път, дори и на репетиция. Преливат много емоции вътре в мен, защото го приемам много лично и го свързвам много със себе си. Вдъхнових се за него от това, че гледах мюзикъла „Парижката Света Богородица“, който гостуваше в България. Мисля, че преди две години, френският мюзикъл, и много ми хареса музиката първоначално. Аз не разбирам френски и не знам какво се пее, но музиката много ми хареса. И така предложих на Петя дали иска да направим „Парижката Света Богородица“. Тя се съгласи. Не мога да кажа точно какви са емоциите, защото  не е една, те са много - щастие, радост, тъга също. По време на спектакъла гняв също. Много са емоциите, но преживяването е просто страхотно. Не знам как да го опиша с една дума.“, сподели тя за емоциите през този един час.

На въпрос какво би искала хората да знаят за живота на незрящите, Моника обясни:

„Бих искала хората да си представят повече нещата, които могат незрящите, отколкото не могат. Защото някак си хората имат склонността като чуят незрящ човек, да си кажат „Е, той сигурно не може да се ориентира, не може да готви, не може да чисти. Сигурно не може. Не знам. Много неща не може незрящия човек сигурно в очите на хората, но има толкова много неща, които можем. Разбира се, това е индивидуално за всеки човек, но има доста неща, с които можем да се справяме“.

За градската среда и доколко тя е адаптирана за незрящите, Моника разказа:

„Това е много болна тема за мен. За съжаление средата навън не е достъпна за незрящите. Разбира се, правят се подобрения и аз оценявам това, но има още много, много накъде да вървим. Тротоарите са много недостъпни, счупени плочки, шахти, изведнъж отворени, в които можеш спокойно да си паднеш без проблем. Тези кашпи, които са поставени в центъра, там са най-много точно на нивото на коляното ти, където може да се удариш. Много е неприятно. Водещите линии, които водят до стълб. Това е голямо недоразумение за мен. Водещата линия по принцип трябва да ти помага, но има такива, които водят директно до стълба, в който ти се удряш. Има много неща, които не са добре и са предизвикателство във всеки един ден за нас, защото ние всеки ден сме навън и се движим навън. Пак казвам - оценявам, че се стремят да оправят по някакъв начин пътищата, тротоарите и така, но има много накъде да се работи и е хубаво при всяко едно подобрение да се консултират с незрящ човек, защото той най-добре би могъл да обясни как точно е добре да стане.“

Целия разговор на водещата Надежда Василева с Моника Методиева за предизвикателствата на сцената и в живота, можете да чуете на следващия звуков файл.