В с. Българи днес живеят 35 души. Там цари тишината, чуват се песните на птиците, а в началото на юни то внезапно се изпълва с хора. Местните жители пазят жива и чиста нестинарската традиция, обявена от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство. На 3 и 4 юни нестинарите в с. Българи отново извършиха обреда така, както са го получили от своите деди. За празника в репортаж, който можете да чуете по-долу, ни разказва водачът на нестинарската музика Георги Димов.

Подготовката започва седмица по-рано, когато нестинарите танцуват върху шума на едно от светилищата край селото. На самия 3 юни иконите се изнасят от църквата. Те се обличат в носии в конака и шествие, водено от гайда и тъпан, ги пренася до аязмото на Св. Константин. Там иконите се измиват, а на присъстващите се раздава вода за здраве.

 

Иконите се оставят да починат.

 

След това се връщат в конака.

 

Там те остават до вечерта.

 

В следобедните часове кладата на площада в селото се пали.

 

Там по-късно вечерта ще танцуват нестинарите. Преди това те се „настройват за прихващане“ в конака, добиват силата, телата им изстиват, вдъхновяват се. Когато настъпи моментът за танца в жаравата, иконите се изнасят от конака.  Първо църквата, а след това огънят, се обикалят три пъти, като шествието спира с лице на изток.

 

Музикантите засвирват мелодията за игра в огъня и нестинарите, като в полет, изскачат върху жаравата. На следващия ден иконите се измиват на аязмото на Св. Елена, където отново се играят хора и иконите се връщат в конака.

Заради малкото жители в селото, през последните години то вече не се обикаля с икони, но преди това години наред местните хора са отивали до конака на Св. Илия и от там се отправяли първо към къщата на кмета. Във всяка от трите махали има по една къща с иконостас, където иконите си почиват. Когато селото е обиколено, иконите се прибират в конака и се събличат. Носиите остават там, а иконите под звуците на гайда и тъпан се прибират в църквата.

Георги Димов се научава да свири на гайда на нестинарския празник от дядо си и баща си. От тях той наследява трите мелодии, които се изпълняват на ритуала. Той е праправнук на баба Нуна. В паметта на днешните жители на село Българи тя е първоносител на нестинарската традиция. „Празникът се е провеждал на аязмото на Св. Елена. Хората празнували, но не играели около огъня. Веднъж отдолу се задала турската потеря. Единствено баба Нуна намерила сили и спряла потерята: „Вие сте до тук. Вие сте друговерци и вашето присъствие на празника ни и в селото е нежелано.“ Онбашията се намръщил, заповядал да бъде накладен голям огън и казал: „След като сте правоверни, да видим вашият Господ дали ще ви помогне. Събуй се боса и влез в жаравата!“ Хората се разплакали и гайдарите и тъпанджиите в момента измислили и засвирили жалната мелодия, която се свири и днес. Всички плачели, а баба Нуна минала през огъня веднъж, два пъти, три пъти. Турчинът поискал да види ходилата й. Те дори не били изгорени. Тогава заповядал на потерята да се върне. Хората попитали баба Нуна как е влязла боса в огъня. „На мен Св. Костадин ми правеше път и ми поливаше пътеката с вода, за да мина.“ – казала тя.“

Десет дни преди празника нестинарите тичат из селото „като хамави, като пощръклели“, разказва Георги Димов. Затова и съпругът на дъщерята на баба Нуна – Кераца, й забранил да става нестинарка. Но огънят я призовал. Тя залиняла, легнала на смъртно легло, а местни жени посъветвали мъжа й да й даде да стъпи върху жарава: „Тя усеща наближаването на празника. Иска огън, иска жарава.“ Така и направил. Когато баба Кераца влязла в огъня, направила въглените на пепел. Обърнала се към него и казала: „Моята болест теб да хване!“ И на другата година и той станал нестинар.

Местните хора почитат традицията и стриктно я спазват. Но веднъж се намесват други съображения. Празникът е през седмицата, а с цел привличане на туристи е преместен в съботния ден. „Познайте какво се случи! То беше буря, то беше чудо. Градушка, порой... Прибрахме се в конака и хората казаха: „Видяхте ли, разсърдихме светците!“ От тогава никой не е посмял да предложи да се промени датата.“ – разказва Георги Димов. Днес и сестра му е нестинарка. „Преди няколко години, когато празникът наближи, тя започна да трепери. Тогава се сетих за случая с дядо Киро и баба Кераца. Засвирих нестинарската мелодия, синът ми задумка тъпана. Пребледнялото лице на сестра ми поруменя, тя спря да трепери. Извадихме жарава от огнището, тя стъпи в нея и се оправи!“ – разказва Георги Димов.

Наближава 22 ч. Жаравата е разстелена в центъра на селото. Уличното осветление изгасва и танцьорите тихо, като в полет, се втурват в жаравата.

Репортаж на Светослав Николов: