В инициативата на bTV Radio „Доброволчеството - мисия възможна“ днес насочваме вниманието към театъра. Как незрящите могат да развият творческия си потенциал като актьори? И как доброволци разказват театъра на незряща публика? На тази мисия посвещава времето и усилията си  Петя Йосифова- Хънкинс, директор на Театър-студио 4ХС и  хореограф в Театър-лаборатория „Алма Алтер” към Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

„Това е една мисия, която е започнала  преди повече от 15  години, когато нашият режисьор Николай Георгиев срещна незрящите младежи и срещна техния порив да изразяват себе си, да търсят себе си, да намират себе си и реши в двугодишната професионална квалификация „Авторски театър“ към Софийския университет, напук на НАТФИЗ, където не могат да се обучават незрящи, да приеме при нас такива  студенти и да ги обучава на това как се прави онзи вид авторски театър, на който ти си носител на цялото произведение. И ние в началото си мислехме, че ние ще ги научим на театър, но много скоро разбрахме, че всъщност ние се учим на много различни неща, докато ги учим тях на театър. Учим се на това как да общуваме с непознатото. Учим се да гледаме в непрогледния мрак, в който те гледат. И взаимно натрупахме толкова много умения и любов към това, което правим, че с днешна дата в „Алма Алтер“ може да гледате почти във всеки спектакъл незрящ актьор. Голяма част от тях дори са завършили авторски театър и са дипломирани актьори от Софийския университет.“, разказа Петя Йосифова-Хънкинс.

„Постепенно тези незрящи, които идват да участват на сцената, водят със себе си незрящата аудитория. И ние си дадохме сметка, че трябва да обърнем внимание и на тази незряща аудитория и създадохме, освен че целият ни театър е тактилно ориентиран и че има навсякъде брайлови табели и пътеки, които те водят до отделните пространства, създадохме и една такава система за аудио нарация, която с обучени наратори в реално време разказва на незрящите зрители това, което ние виждаме с очите си. И това е една съвсем различна кауза, в която ние прогледнахме, а сме били толкова заслепени до този момент. Значи, освен че те чуват това, което ние виждаме, те се запознават и с целия спектакъл – костюми, реквизит, шевица на дреха, сценография преди представление. Те идват предварително и ги въвеждаме в цялата визия на представлението и когато нараторът след това разкаже примерно - това е бялото тъкано платно от Албена, което е 13 метра и се развива, и е тъкано от прапрабаба й на Петя, за тях има едно познание, един бекграунд, който те получават. Аз мисля дори, че понякога ние зрящите сме ограбени от този бекграунд, защото ние възприемаме света по отношение на неговата повърхност, а те възприемат света, ориентирани не по този горен слой, който ние възприемаме със зрението си, а по един много интересен вътрешен интуитивен начин. Ние сме доста заслепени от всичко, което виждаме. И действително това е един необятен свят на незрящите, който е изключително интересен за нас. Имали сме такива уъркшопи, правим всяка година една доброволческа резиденция в Трън. Тя в момента тече, в която ние изследвахме какво е цветът за тях, и например какво е червеното за един незрящ човек. Ами той ми казва „Аз знам, че когато съм влюбен и се засрамя, бузите ми са червени. Знам, че когато обичам, трябва да подаря червена роза“ и въобще цветовете, по които ние се ориентираме, имат съвсем различно значение. И това е не само за цветовете, това е въобще за техния светоглед, смея да кажа. А те имат много богат и много различен от нашия. Много е жалко, че ние просто не го познаваме. И ако си дадем сметка колко са незрящите в България, колко са незрящите в София и колко често белият бастун пресича нашия път, ще си дадем сметка, че те живеят в сянката на живота. Тоест те живеят в Люлин и в няколко места, където уж има изградена инфраструктура, но всъщност те рядко имат този активен социален и градски живот, който имаме ние. И аз понякога, когато театърът се напълни с незрящи, си казвам „Ами ето това е бил смисълът“ - дори за това, че са заключили вратата от външната страна и са тръгнали към университета, тръгнали са към театъра. Ето това е големият смисъл, защото по този начин ние наистина създаваме тези невидими мостове, от които всички имаме нужда.“, сподели още хореографката.

„Мисля, че най-голямото предизвикателство беше първото представление „Дядо Йоцо гледа“ по Иван Вазов, в което участват двама незрящи актьори - Андриан Асенов, който играе Дядо Йоцо и в нашата концепция има една негова измислена внучка, Моника Методиева. Идеята там е, че се среща светогледът на две различни поколения. Тогава беше много, много трудно да намерим път едни към други, защото някои неща, които на нас ни се струват толкова елементарни, са най-сложното за тях. И точно обратното, на нас някои неща, които ни се струват сложни, като например един вътрешен глас, една рефлексия върху текста, ние зрящите много по-трудно го постигаме, докато те са там през цялото време, има го и просто трябва да усетиш точния клавиш, в който тази камбана вътрешно звънва. Това беше едно от най-големите предизвикателства и всеки път, когато ние местим едно представление от пространството, с което те са свикнали в ново пространство, е голямо предизвикателство. Това важи и за всичките фестивали, в които пътуваме и гостувания, където ние буквално трябва да помогнем на незрящите да видят, да усетят, да рефлектират, да разговарят с това пространство. Ето сега правя един дипломен спектакъл на Моника Методиева по текстове от „Парижката Света Богородица“.  В началото идеята ни беше да го играем в криптата на „Александър Невски“, но идеята ни е точно това - да се предизвикваме и да го играем в различни пространства. Премиерата му ще бъде на 10 септемрви от 20,30 пред Аулата на Софийския университет, което е едно храмово пространство с толкова много сакрална концентрирана енергия. И онзи ден се качихме в Аулата от театъра и разбрахме всъщност, че тук има много работа, защото цялото пространство работи за спектакъла. Но Моника не го познава и тя не работи за пространството. Съответно аз трябва да адаптирам цялото пространство с тактилни маркери по земята, с осветление, с реален диалог с публиката, който тя ще води, за да се ориентира кое е ляво, кое е дясно, кое й е пред, колко далече е от първия ред. Нещата не са само на техническо ниво - аз да й сложа тактилните маркери, а са и на комуникативен поток между зрител и актьор, защото същината на нашия театър е именно тази среща между човеците-актьори и публика. И ние често подчертаваме Алма Алтер - живият театър, защото спектакълът наистина той е готов, но случването е тази вечер тук, на това място, с тези хора, с тяхната енергия, с тяхната рефлексия. И когато ние, зрящите актьори, излезем на сцената, ние си виждаме публиката, ние виждаме техните реакции, ние виждаме тяхната енергия, дали са разсеяни,  докато незрящият изцяло го няма това сетиво.“, спомня си Петя Йосифова.

Освен в театъра, незрящи могат да участват и в класове по народни танци, в преходи сред природата, тандемно колоездене.  Доброволческите инициативи се осъществяват с подкрепата на Центъра за развитие на човешките ресурси.

„Дълги години обучаваме незрящите на театър и си дадох сметка, че е много по-лесно един незрящ да го качиш на тандемен велосипед, отколкото да го качиш на сцената. Защото не всички искат да станат актьори, не всички умеят да преодолеят този техен срам. И си казахме - ами ние имаме толкова много хора от тази група, които се въртят около нас и циркулират непрекъснато. Един ден си казахме „Ами дайте да организираме с тях един преход до Банкя, до Алеята на здравето“. Той беше толкова успешен. И си казахме - „Това трябва да го правим всяка седмица“. И така постепенно,  тази програма към Центъра за развитие на човешките ресурси, която открихме, ни даде възможността ние всъщност да развиваме една дейност, която е на ръба на социалната дейност, спорта и изкуството. Защото в рамките на тази дейност „Спорт и солидарност за зрящи и незрящи“ освен тези преходи, закупихме и четири тандемни велосипеда, с които правим колоездене. Много е интересно, защото тук става въпрос за партньорство между зрящи и незрящи, за изграждане на доверие. Там симбиозата е много важна. Нали така, както аз карам велосипед примерно с Моника, не мога да карам с Панчо. И въпросът на това да се чуваме, акцентът тук е в чуваемостта, а не в говоренето. Като казвам тук - имам предвид в комуникацията с незрящите. Ние сме забравили да чуваме. Слава Богу, има радиото. Забравили сме да чуваме. Виждаме много повече, отколкото чуваме. Но в комуникацията между хората много по-често искаш да бъдеш чут, отколкото и много по-дълбоко да чуваш. Така че - тандемното колоездене е един страшно важен и полезен диалог между тях. Елементарно е да караш колело, но вече да караш колело с партньор отзад нещата стават съвсем различни. И тук искам да обърна внимание на това, че в това каране на колелета ние подготвяме и хора, които участват в шампионатите, организирани от спортния клуб „Витоша“. Аз и Моника например преди две години станахме национални шампиони по тандемно колоездене.“, казва Петя.

Целия разговор пред водещата Надежда Василева можете да чуете на следващия звуков файл.