Книга и фотоизложба за първи път разказват цялата история на комунистическия концлагер „Белене“. Борислав Скочев систематизира историческите свидетелства в книгата си „Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987 г.“, а днес в Държавна агенция „Архиви“ в София се открива документална изложба за това място на терор. „Книгата и изложбата са категоричен знак и заявление за незабравата на жертвите и преди всичко – на истината за една от най-черните страници на тоталитарния комунистически режим.“ – коментира в интервю по bTV Radio журналистът и изследовател на архивите на Държавна сигурност Христо Христов, подготвил изложбата.
За цялото съществуване на концлагера „Белене“ през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници. Той обаче сломява стремежа към свобода на цялата нация.
Името Белене респектира, възпира, парализира енергията на съпротивата. „Няма да успеем, ще дойде милиция и ще ни арестуват, ще ни изпратят в Белене“ – и събралите се в един дом студенти се отказали от стачка в подкрепа на изключените си по време на Унгарската революция колеги, разказва Георги Данаилов. Върху този ефект на въдворяването окръжните началници на МВР изграждат тактиката на репресията през 1985 г.: „От най-реакционните селища и места вземаме по един и след това всичко се оправя. Това е въпрос на тактика и ние го осъществяваме“.
„Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987 г.“, Борислав Скочев
Истината за „Белене“ е толкова страшна, че предизвиква инстинктивно желание да затвориш очите си за нея и да се отстраниш. Това обаче не позволява смело и мъдро да продължим напред. „За съжаление, не осъдихме тоталитарното комунистическо управление. Много бързо беше забравен периодът на комунистическата диктатутара. Неслучайно България беше последната страна, в която бяха отворени досиетата на Държавна сигурност – репресивния апарат на БКП. Преходът беше контролиран, както показа активната работа през последните 10 години на Комисията по досиетата. Когато се забравят престъпления, те не само могат да се повтарят, а и самата нация губи своите ценности, заличавайки част от своята историческа памет. По това се различаваме от всички останали Източноевропейски страни, които попаданаха под съветска окупация след Втората световна война.“ – коментира изследователят на архивите на бившите тайни служби Христо Христов.
На 6 септември след вечерната проверка милиционерите извели наказаните един по един от дисциплинарната землянка и им нанесли побой, като ги биели с дървета, скачали върху тях и ги ритали с ботуши. Това продължило и следващите няколко вечери, като били бити и други лагеристи, които не били от наказаните. Един от битите лагеристи, Али Салиев, няколко дни по-късно умрял от „пневмония“. В доклада си проверяващите допускат, че смъртта е настъпила в резултат на побоя, тъй като по сведение на лекаря лагерист по тялото на починалия има¬ло много кръвонасядания, кръв по пениса и пр. На друг лагерист била счупена ръката, а бившият народен представител от БЗНС Минчо Драндаревски бил със счупени ребра. Проверката установила, че в побоите взели участие 7 мл. сержанти, един сержант и мл. лейтенантът, отговорник на охраната на II обект. Подбудители и организатори били петима от милиционерите. Милиционерите криели побоите от ръководството на лагера, а началникът Стефан Китов, заместникът му Тодор Николов и ротният командир Силвестър Силвестров минавали през обекта по няколко пъти на ден, но се задо¬волили с обяснението на лагериста, че ръката му е счупена при падане от нара.
„Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987 г.“, Борислав Скочев
„Фактът, че истината за тоталитарния комунистически режим не присъства по никакъв начин в учебниците по история, отваря огромна пропаст в знанията на следващите поколения. Всички ние участваме в едно престъпление към младите хора, което е и до голяма степен причината за подхранване на една носталгия. И по време на приватизацията изключително хора близки до бившите комунисти и агентурния апарат на ДС участват в прехвърлянето на политичекската власт в икономическа. Така че освен че преходът бе контролиран, той е и несправедлив. Изключително жалко е, че все още не се намира нито едно управление, което сериозно да се замисли върху последиците от тоталитарния комунистически режим, така че младите хора да припознаят тези ценности, за които бившите лагеристи са платили с живота си, с мъките и с изтезанията. Ние говорим не само за тези 15 000, преминали през лагера, ние говорим и за техните семейства, за техните наследници. Това е немалка част от българското общество.“ – обяснява Христо Христов механизма на сломяване на духа, на създаване на страх и на чувство за безпомощност в цялото общество.
Едно от неуставните наказания е изолирането на лагеристи и затворници върху понтон сред реката. По разказа на Бойчо Огнянов то било практикувано като наказание за неизпълнена норма през лятото на 1949 г. и било прекратено след оплакване на въдворения майор Страхинов пред проверяващи от София. Атанас Москов пише, че по време на наводнението (очевидно това в началото на 1950 г.) един железен понтон служел за спасяване на лагеристите, а след това възпитателят Борис Митев изпращал на него онези, които критикували порядките, разпространявали „неверни слухове“, не приели предложението му за „сътрудничество“ или за които доносниците му съобщили, че са „опасни“. Без шинел и одеяло, на открито при заледяващ студ на понтона имало понякога до десетина човека. Със замръзнали лица и заскрежени дрехи падали един по един на понтона. Някои прекарвали на понтона по няколко дни. На репликата на земеделеца Григор Данов към възпитателя, че тук умират хора, Митев отговорил с нареждане към постовия милиционер който умре, да бъде хвърлен на купчината боклук.
„Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987 г.“, Борислав Скочев
Страшните думи могат да ни дадат сили за тези ценности, които българското общество отдавна е загубило по времето на прехода, убеден е журналистът и изследовател Христо Христов: „За съжаление, ние живеем в съвременен Апокалипсис и не си даваме сметка колко далеч сме от тази изконна вяра, която е кряпала нацията преди попадането й под съветска окупация. Няма как една нация да върви напред и тя да е здрава духовно, когато тази история е потъпкана.“ Той отбелязва и подмяната на историята с премълчаването на неудобни факти.
Друго наказание е оставянето на лагериста след вечерната проверка прав под лампата при сградата на милицията в продължение на няколко часа или цяла нощ.1386 През лятото това наказание се съчетава с излагането на хапа¬нето на комарите. След вечерната проверка наказаните са оставяни на плаца голи до кръста със завързани отзад ръце в продължение на половин час или повече. Телата им се покриват с рояци комари, ужилванията са мъчителни, някои припадат.
„Концлагерът „Белене“ 1949 – 1987 г.“, Борислав Скочев
В съдбата на бившите лагеристи от Белене можем да намерим опора за живота ни днес: „Хора, преминали през лагера и оцелели, са запазили качества, които могат да бъдат съвременния пример за държание в обществото на младите хора. Тези хора могат да бъдат примери как се защитават определени възгледи, когато съществува тоталитарен режим и една партия определя всички останали за свои врагове. Тази тема ще продължи да бъде болезнена, докато не я прочетем и не се проведе осмислена държавна политика.“ – казва Христо Христов. Той добавя и отсъствието от учебната програма на творбите на писателите и поетите, които са автори на антитоталитарна литература. „Ние сме в дълг към жертвите и към младите поколения.“ – добавя журналистът и изследовател.
Изложбата, която той е подготвил съвместно с фондацията на отец Паоло Кортези, се открива днес в 17:30 ч. в залата на Държавна агенция „Архиви“ на ул. „Московска“ №5. „Чрез писмените или устни свидетелства на оцелели лагеристи изложбата представя живота в лагера от първите въдворени, през побоищата, бита, творчеството на лагеристите, политиците и горяните в лагера, работата, които са принуждавани да извършват, освобождаването на оцелелите. Чрез 18 пана хората ще се докоснат именно до високия и непречупен дух на онези смели българи, които са имали невероятната воля да оцелеят в този комунистически ад.“ – каза Христо Христов. Изложбата ще бъде в София до 22 декември, а след това амбицията на авторите е тя да бъде представена в други населени места, институции или учебни заведения.
