Тази песен ни остави незабравимата фраза „И замирисва на море“, пълна с оня порив към свободата, с непресъхващия копнеж по недостижимото и щастието, които само морето може да ни даде. Двамата братя Аргирови – Благовест и Светослав – са първите, които запяват жизнерадостния хит на Стефан Димитров по стихотворението на Георги Борисов и постигат най-големия си успех, както и един от върховете в популярната ни музика. Малцина обаче знаят какво извиква на бял свят тия стихове в средата на 80-те, дошли с мъчителния стремеж към свободата и невъзможността на хилядите да я постигнат. „Станах една нощ, беше пълнолуние и луната блестеше толкова силно, че образуваше нещо като светлинен тунел, като плътен лъч на прожектор, по който сякаш можеше да се стигне до нея пеша. Всичко беше озарено от млечнобяла, седефена светлина. И тогава, направо физически, почувствах как, закотвени за тази земя, можем изведнъж да излетим и стигнем следващите по-горни и висши светове…. Да се махнем от този свят и тази действителност, в която бяхме принудени да живеем в мълчание и покорство. Затова и  пиша:

И замирисва на море
човекът в угарите тъмни
и синурите им бездънни
оставя друг да дооре,
луната яростно напича
издъненото му седло
и корена си той отсича
с едно разлистено крило.

Ето от този живот, за който сега с такава умилителна носталгия си спомняме, искахме да избягаме.“ – разказва в студиото на bTV Radio поетът Георги Борисов.

Никой обаче не открива иносказателното съдържание на тези силни стихове: „Включително и самите певци. Помня, че след като песента стана хит и те вече бяха стегнали куфарите си за Швеция, пред стадион „Васил Левски“ им подарих стихосбирката си „Врати“, откъдето беше въпросното стихотворение. Помня и какво им надписах: да не свършват триумфалните арки по пътя им. Но те май вече и двамата бяха в бъдещето, онова бъдеще, което е вече наше настояще, и като повечето свои сънародници днес не четяха. Поне не ми се обадиха да кажат прочели ли са нещо от книжката ми.“ – споделя Георги Борисов.

Тя обаче е стигнала до композитора Стефан Димитров – благодарение на актьора, режисьор и сценарист Пламен Масларов. „През 1986-а, когато бях вече на 36 години, излезе третата ми стихосбирка „Врати“. Тогава поезия се издаваше много трудно – чакаше се поне по една петилетка… Подарих книжката на моя любим приятел и съученик от Френската гимназия Пламен Масларов, той по това време тъкмо започваше работа над филма „Забранено за възрастни“. Когато ми се обади след два месеца, за да ме попита по какъв начин искам да ми изплати хонорара, останах със зяпнала уста. Не бях и мечтал, не можех и да предположа какво ще произлезе от това негово начинание. А именно – че самият Стефан Димитров ще хареса и напише десетина песни по стихотворения от книгата. Филмът вече беше готов и вървеше по екраните, когато Стефан даде „И замирисва на море“ на братя Аргирови. Самият филм, както можем да съдим по заглавието,  беше средношколски, т.е. разказваше за любовта и перипетиите на ученици от последните класове на гимназията. Песните в него бяха изпети без никакви претенции за професионализъм, бих казал самодейно, но толкова сърцато и заразително… Под акомпанимента на китара от Стефан Китанов, който ги изпълняваше заедно с Джуто (Димитрина Аргирова – б. а.)“ – разказва поетът.

От същата стихосбирка е и стихотворението „Вик“. „По него Стефан създаде една от най-проникновените си мелодии и я превърна в песен, изпълнена гениално от Сашо Гривната – преди още да избяга в Канада. Чух я веднъж и настръхнах целият. И изведнъж песента изчезна. И националното ни радио, което тогава заливаше ефира с хитовете на Стефан, един път дори не я излъчи в ефир – била „мрачна“… Нормално за ония времена… За мен – и като автор, и като слушател –  беше истинско щастие, а и подвиг, че Стефан Димитров успя да я възкреси и изпълни сам на юбилейния си концерт на 10 април тази година, 2019-а.“

„Постепенно, пред очите ми и покрай ушите ми – споделя Георги Борисов –  „И замирисва на море“ стана нещо като народна песен, стана любима на цел един народ“. И ни разказва как веднъж в купето на влака, с който пътува за морето, чува три-четиригодишно дете да я пее на баба си с шеговито променен текст, а тя го гълчи пред него, без да знае, че той е авторът. Нищо, че по-дълбоките и тежки думи от стихотворението не са разчетени и изпети – чрез жизнерадостната музика и изпълнението в дух на лекота и ваканционно безгрижие песента успява все пак да предаде основното послание – стремежа към свобода, олицетворен от пътя към необятния хоризонт на морето. „За мен морето е символ на свободата. Нека никога не забравяме какво бяха за нас годините на тоталитаризма, как живеехме и непрекъснато се криехме, как не смеехме един виц да разкажем, как все се озъртахме и шепнехме по кухничките. Бързо, много бързо се забравя лошото – и това, изглежда, е свойство на човешката памет. Как ли не се мъчехме тогава да прокараме най-елементарни свои идеи и стихотворения през цензурата.“ – спомня си Георги Борисов. И дава за пример колко пъти е сменял заглавията на свои стихотворения, само и само за да видят бял свят, как е бил принуден да определя описаното в тях като кошмарни сънища и често така и ги е преименувал: „Сън I“, „Сън II“, „Сън ІII“… „Имах едно стихотворение – „Плъхове“, което главният редактор на „Пламък“ не искаше да пусне, докато не го нарекох „Плъхове в Генуа“. Така и излезе, с това заглавие... Защото едни толкова лоши плъхове, които нападат и изяждат гълъбите по площадите, явно можеха да съществуват само на Запад…“

Постигането на свобода, на състоянието на свобода, изисква мощни действия и постоянство на все по-високи нива от нашето развитие. „Морето, освен че ни мами и зове, е дълбоко и солено. То е символ на свободата, но – и на невъзможността да достигнеш хоризонта. Това е вечният стремеж на Одисей към Итака, към нови земи и друг живот – но не  толкова заради този друг живот, а заради вечното пътешествие към него. Свободата, колкото и силна и сладка да е като копнеж, носи и много болка, горчивина. И за да я ценим и пазим, трябва да я изстрадаме.“

Освен част от стихотворенията, по които композиторът Стефан Димитров е създал някои от своите емблематични песни за морето, в новата си поетична книга „И замирисва на море“ Георги Борисов е включил и част от ония свои творби, които критиците наричат антологични. Или класически. И с отделни свои произведения, и с цялостното си творчество поетът ни подпомага да се осъзнаем като индивидуалности сред общността, която обитаваме, да се почувстваме като едно цяло с природата, като носители на мисия в един по-висш от нашия личен свят. Но ние не винаги мислим така. „За съжаление… Или за щастие“ – вмята поетът. Чувстваме се сами, под постоянна заплаха и в непосилна борба със стремежа си да се осъществим. А може би така спасяваме психиката си от огромния товар, който иначе, съзнавайки своята отговорност, не бихме понесли.
 
Свързан съдбовно с природата, Георги Борисов гледа с неприкрита болка как тя загива – и ние с нея: „По-страшен хищник от човека, по-всеяден термит, готов да изтреби и унищожи всичко около него – заедно със самия себе си, няма… Не знам какво ще ни помогне да се спасим. Може би вярата…“ Именно отсъствието на всякаква вяра е в основата на днешното ни консумативно общество – описва същината на проблема той. „Цял живот Бродски повтаря: трябва да взимаме винаги „горно до“. И става Нобелов лауреат. За да покориш Черни връх, трябва да тръгнеш към Мусала. Да вдигаш летвата на немислима височина. Иначе ще си останеш ниско под нея. Ако самият ти не начертаеш невъзможни за изпълнение задачи, няма да постигнеш нищо. Все се оплакваме, че не ни стига времето – и всъщност нищо значително не постигаме; именно понеже смятаме, че то не ни стига, че все то ни е виновно. Желанието за комфорт,  за все повече удобства е просто чист егоизъм и пагубно за самите нас като човеци. Лакомията към материалното, на която „широките народни маси“ подчиняват днес съществуването си, създава само илюзията за жизненост и здрав живот. А не е нищо повече от духовно вегетиране“ – заключава поетът.

Интервю на Светослав Николов: