Всичко изглеждаше ясно – монументът „1300 години България” в парка пред НДК никога не е бил харесван и никога реално не е бил разчитан в символиката, която името му носи. Интервюта, анкети, обсъждания – години наред се оформяше консенсусът, че той е нежелан. Това усещане за него и символично, и буквално е илюстрирано от фактите, че през 1981 г. е открит недовършен, а от тогава насам – вече 34 години – е изоставен да се саморазрушава. Столичната община възложи на автора проф. Валентин Старчев да предложи проект за паметника, той заложи на неговото възстановяване в малко по-изчистен вид (своите аргументи той изложи в интервю за bTV Radio в края на 2012 г., ), а при последвалото обсъждане обществеността го отхвърли. Така, и в контекста на гражданската инициатива за възстановяване на паметните плочи с имената на загиналите във войните бойци от Първи и Шести пехотен полк и започналото обновяване на парка на НДК, Столичният общински съвет взе решение за премахване на монумента, експониране на скулптурите на проф. Валентин Старчев в Южния парк и издигане на мястото на войнишки паметник. Тогава творчески организации се обявиха против, проф. Старчев заведе дело за нарушаване на авторските права... И дискусията започна отново.

Снощи голямо обществено обсъждане се проведе в Центъра за култура и дебат „Червената къща”, в което се включиха политици, експерти, учени и общественици. В дискусията участваха заместник-кметът по културата д-р Тодор Чобанов, председателят на Специализирания експертен съвет за изобразителни изкуства към Министерството на културата проф. Христо Харалампиев, началникът на отдел „Недвижимо културно наследство” в Министерството на културата арх. Христо Ганчев, Ваня Георгиева от социологическата агенция „Алфа рисърч”, председателят на Съюза на българските ходожници Любен Генов, арх. Делчо Делчев от Сдружение „Трансформатори”, Пейо Колев – създател на фейсбук групата „Изгубената България” и инициатор за изграждането на войнишки паметник с плочите с имената на загиналите от Първи и Шести пехотен полк, културологът проф. Александър Кьосев – директор на Културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Изказване направи и Малина Едрева (ГЕРБ) – председател на Комисията по образование, култура, наука и културно многообразие към Столичния общински съвет, съвносител на предложението за демонтиране на монумента, експониране на скулптурите в Южния парк и изграждане на войнишки паметник. Говориха също общинският съветник Прошко Прошков (Движение „България на гражданите”), главният архитект на София Петър Диков, архитекти, експерти, общественици, граждански активисти. Модератор бе Цветелина Йосифова – директор и съосновател на „Червената къща”.

Всеки от тях изрази позиция, а от изказванията могат да се изведат следните конкретни въпроси, отговорите на които ще ни даде възможност, вече направили пълна преценка, да формираме категорично мнение:

Композицията „1300 години България” паметник ли е, или е символ, или е произведение на изкуството, или е „архитектурно-художествен синтез”, или нито едно от трите?

Станал ли е той изобщо паметник?

Ако някога е бил паметник на нещо, не е ли престанал да бъде?

Възможно ли е да е паметник нещо, което мнозинството не иска?

Това паметник ли е или е (изразител на) колективна травма?

Възможно ли е общото градско пространство да бъде подчинено на нещо, което общността не припознава като свое?

Възможно ли е да е паметник нещо, което е останало незавършено и след това не е полагана грижа за него – и досега е без Акт 16, държавата не го е довършила, нито го е поддържала, а след преминаването в собственост на Столичната община през 2008 г. е бил само почистен и обезопасен. През цялото това време сме го оставили да се саморазрушава, никой никога не е отишъл там да поднесе цвете или да му се поклони, реално споделяйки спомена за това, което той символизира. А сега върху загражденията около паметника са поставени репродукции на плочите на Първи и Шести пехотен полк и там винаги има свежи цветя. Така мястото живее, но не заради спорния паметник.

Ако е паметник, памет за какво пази – за 1300 години България, за социалистическото ни минало, за демократичния преход? Имайки паметника такъв, то всъщност какво ни е отношението към това, което символизира чрез своята недовършеност, неприпознатост и неполагането на грижа за него? Позитивен ли е паметникът?

Изобщо, възможно ли е да имаме паметник на нещо, а не на някого? Ако няма конкретно лице или лица, даден герой, за кого се пази памет?

Ако го премахнем, в София оставаме с два паметника, които отбелязват общонационални събития – на Цар Освободител и на Съветската армия. Какво означава това за отношението ни към миналото?

Имаме ли право да обсъждаме естетическите качества на един паметник?

Ако не, склонни ли сме да търпим загрозяване на градската среда на всяка цена и как ни се отразява това?

Ако го възприемаме не като паметник, а като произведение на изкуството, то може ли да е произведение на изкуството нещо толкова недемократично – налага ни се да го гледаме, а не да се срещаме с него по наше изрично желание.

Ако го премахнем, къде да поставим скулптурите от него – в Южния парк (няма ли така да го загрозим?), както гласува Столичният общински съвет, или в Музея на социалистическото изкуство, където са и други творби на проф. Валентин Старчев?

Тъй като в създаването на Паметника 1300 години България проф. Валентин Старчев е бил подложен под някаква форма на натиск от тогавашната комунистическа власт, възможно ли е сега той да има свободата и възможността по-достойно да реализира под по-добра форма идеята си за паметник със същото посвещение. Или отново, но този път самият той, се подлага на репресия чрез настояването си паметникът да остане в абсолютно същия вид като при неговото изграждане?

Достойно ли ще бъде за самия автор да остане в историята с паметник, за който още с началото на създаването му е получил от общността незавидно прозвище?

Валидна ли е позицията „за” запазване на паметника, ако тя е защитавана основно от художествено-творчески организации и от неправителствена организация с активна дейност, според общината, да атакува добрите проекти – като Владайския колектор и новото кръстовище на Лъвов мост?

Дискусията за паметника подменя ли реалния разговор за миналото и автентичната нужда от памет? Част ли е тя от идеологическото противопоставяне от 1989 г. насам?

Това е единственият паметник на социалистическото изкуство, който няма като основен герой партизанин, селянин или работник. Допустимо ли е да разрушим нещо, което е единствено?

Възможно ли е да го разчитаме не като паметник или произведение на изкуството, а като туристическа забележителност, която да се превърне в градска атракция?

Въпросът за бъдещето на паметник в столицата само въпрос на столичани ли е или е въпрос от национално значение? Засяга ли той общността на най-широко национално ниво, а не само на местно?

Трябва ли възстановяването на паметните плочи на Първи и Шести пехотен полк да се възприема задължително в антагонизъм с оставането на паметника „1300 години България”?

Унищожаването на паметника на Първи и Шести пехотен полк чрез премахване на плочите дава ли ни основание за унищожаване на паметника „1300 години България” или точно обратното – забранява подобно действие?

В каква степен на автентичност трябва да бъдат възстановени паметните плочи на Първи и Шести пехотен полк – трябва ли те да се намират на топографски абсолютно същото място (кое точно е то – мястото на сегашния паметник или мястото на НДК?) или поради новия градски и исторически контекст можем да намерим по-подходящ терен, където те да упражняват по-силно въздействие? Например – не е ли по-добре да поставим плочите в рамките на по-голям мемориал в Южния парк или да ги интегрираме към намиращите се наблизо паметни плочи и параклис, посветени на жертвите на комунистическия режим?

Желанието да пазим историческата памет на всяка цена и нуждата да не накърняваме някаква историческа справедливост изискват ли да съвместим двата паметника?

Издигането на войнишки мемориал призовава ли ни да се погрижим и за уважителна скулптурна композиция при Паметника на незнайния воин?