.
2111307323.jpg
On Air
слушай онлайн

Гинка Станчева за важното в живота

С филмите „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Един снимачен ден“ ни накара да обичаме… С филма „Земя“ ни накара да разбираме... С постановката на „Ромео и Жулиета“ със съпруга си Пейчо Пейчев ни накара да копнеем. Киното и театъра – това са местата, от които Гинка Станчева цял живот се споделя и прави пътя ни по-светъл и лек. За нея разказва документалният филм „Призвание: актриса“ на Валентина Фиданова – Коларова по сценарий на Олга Маркова. Той ще бъде показан за първи път в София на 1 март от 18:30 ч. в Дома на киното. Тогава и Гинка Станчева и Олга Маркова ще получат специалните награди на „София филм фест“. Така започва програмата „Ново българско документално кино“ на фестивала, на който Джаз ФМ по традиция е медиен партньор. В „Призвание: актриса“ участват още: Емилия Радева, Искра Радева, Стефан Мавродиев. И както разбираме при гостуването на Гинка Станчева и Олга Маркова в студиото на bTV Radio, във филма е последното явяване на екран на Никола Анастасов. Определен от Олга Маркова като „най-любимия човек на Гинка“, неговите думи във филма са „признание в любов“ към актрисата.

Дала ни толкова любов, какво има в сърцето си Гинка Станчева? „Много любов има, защото публиката ни дава мнго любов, а ние се отблагодаряваме с още по-голяма любов.“ Тази взаимност усилва чувствата. „Точно така. Взаимно си даваме сили и кураж.“ – казва актрисата в интервю по bTV Radio, гостувайки ни навръх своята 85-а годишнина.

Филмите, в които Гинка Станчева се снимаше, са и сериозни, и забавни. И винаги смислени, всеки път разбираш защо са били създадени, неизменно се отпечатват върху живота ти. „Бяха хубави, защото ние бяхме много истински. И много истински играехме.“ – обяснява актрисата, както отговаря на многото хора, на които това кино им липсва. На големия екран участва още в „Хайдушка клетва“ и „Нощем с белите коне“, партнира си с Апостол Карамитев и Богомил Симеонов, снима се в телевизионни филми и постановки. „Имаше един момент, в който работех денонощно. И накрая си казвам: „Имаме само една голяма обич от публиката, която ни топли сърцата и душите!“ Междувременно са ни дали знание за живота, посъветвали са ни да живеем с лекота, да ценим, да сме достойни.

Проявата на обич е разбираема – Гинка Станчева осветява нашия път и със своята доброта става част от най-близката ни среда. В края на филмите й танцуваш и пееш… „Много се вълнувам и много се смущавам, когато по-възрастни хора ми целуват ръка за благодарност. А аз трябва да правя това! Казвам им: „Ама моля ви се, недейте така!“ „Ние толкова ви обичаме! Вие сте в нашето семейство! Ние сме израстнали с вас, нашите деца са израстнали с вас.“ Е, това е наградата за артиста!“ – заключава Гинка Станчева.

Тя се гордее, че с филма „Земя“ на Захари Жандов за първи път представя България на фестивала в Кан. „Призвание: актриса“ започва със завръщане към този миг – днес Гинка Станчева минава по същия червен килим със същата народна носия, с която навремето е била на премиерата на филма там. Тогава, припомня Олга Маркова, връчвайки й наградата, председателят на журито Андре Мороа казва: „Никога няма да забравя очите на Вашата Цвета.“

„Това е много важно – човек да бъде с безкрайна вяра и наивност в това, което прави. И това, което прави, да го дава от сърце. Преди всичко – любов да има, всичко да е изпълнено с любов. Това е най-важното нещо и публиката не може да не го оцени.“ – казва Гинка Станчева.

Една от първите й роли в Младежкия театър през 1958 г. е в „Рози за д-р Шомов“ от Драгомир Асенов: „Сърцето ми се вълнува и сега, когато ме спират и ми казват: „Ах, каква бяхте в „Рози за д-р Шомов“!“ „Ама помните ли това представление?“ „Как няма да го помним, то е останало в сърцата ни!“ Е, това е наградата.“ Обичат я малки и големи! „А в Детския отдел! Бях влюбена в децата и играех с цялото си сърце и душа.“ – с радост казва актрисата днес.

Тя изпълва с душата си всяка своя роля: „Когато по разпределение играех в Благоевградския театър при съпруга ми Пейчо Пейчев, в „Ромео и Жулиета“ по лицето ми се стичаше поток от сълзи. Публиката ме питаше: „Как плачете?!“ Не знам, не мога да ви кажа. Просто обстоятелствата, в които си, те вълнуват, и то идва естествено.“

В живота се уповава на Доброто. „Баща ми бе природно интелигентен. Беше чиновник в Народната банка. За съжаление, го убиха във Втората световна война... Майка ни ни изгледа, за което съм й безкрайно благодарна! Успя да възпита две прекрасни момичета. Много трудно, защото до този момент не беше работила. Но се намериха добри хора, които веднага я приеха на работа в Народната банка. Успя да ни изучи и изгледа, за което съм безкрайно благодарна на нея и на Господа!“ А за своя преподавател във ВИТИЗ проф. Стефан Сърчаджиев възкликва: „Голям преподавател, голям професор, голям човек!“